Накъде пътуват камъните

камъни

Бързаме, бързаме все за някъде и за нещо бързаме, но на къде сме се запътили?! Не отиваме ли всички на едно място и не минаваме ли по едни и същи пътища, въпреки, че живота ни протича така различно от този на останалите?!

Когато се огледаме, уви, вече на 30, 40, 50 години си даваме сметка за отминалите времена, за това, което можехме, бяхме и успахме да направим.

Даваме си ясна представа за настоящето, вглеждайки се в миналото и тогава се появява въпросът: „А сега накъде?“.

Детството – още изникват в съзнанието детските спомени, когато седяхме около семейната маса, събрани всички заедно – мама, татко, аз, братята, сестрите, баба и дядо. Още помним вкуса на детството и аромата на така познатите мамини гозби. След това сгушени в прегръдки заспивахме на фона на поредната история или приказка с хубав край. Ех, години, не можеше ли да останете за още някой и друг ден?!

Тийнейджърските години – не е ли това периодът, през, който всеки, усеща стабилно крилата си на „волна птичка“, с които няма търпение да отлети, далеч от семейното гнездо?! А, на къде се е забързал, знае ли къде отива и какво го чака там?!

Младостта – вече всеки поел по своя път, среща нови познанства, завързва приятелства, реализира мечти и когато вече се огледа, вижда, че времето е отлетяло като един миг. Тогава започва да живее в настоящето.

Съзряването – годините на равносметка. Много хора казват, че това е първият съзнателен етап от човешката възраст. Тогава може да си дадем първата оценка за изминалото десетилетие, да поставим плюсовете и минусите на везна и да заложим на шанс, тя да се наклони натам, за където все още имаме сили, мотив и желание.

Самооценката – годините на реална самооценка. Тези години, често и за много хора са втора тийнейджърска възраст. Може би това е периодът, когато ясно осъзнаваме, че живота и младостта ни напускат и е време да наваксаме всичко изпуснато до момента.

Старостта – до сега все бързахме, ли бързахме и тук е момента да се спрем и да си дадем почивка. Може би тази почивка ще е мига, в малкото време, което остава да се насладим на всички онези дадености и блага, които сме имали в годините, но от бързане, така и не оценихме, не забелязахме и не опитахме. Това е мига да се порадваме на живота, който така бързо протече в грижи, увлечения, трепети, мигове в търсене на дребни и незначителни неща, но може би именно това ни направи така мъдри.

Накъде пътуват камъните?! Всеки от нас е една малка частица вселена, една ярка звезда, която оставя своята диря и търси бряг, на който да спре.

Накъде пътуват камъните

Камъните не се движат, та те са неодушевени предмети, но не сме ли и ние едни цветни и много пъстри камъни, всеки със своята форма, цвят и тежест?! Не се ли променяме с годините, както камъка се извайва от слънце, вода и вятър. Не претърпяваме ли метаморфоза, далеч по-мощна и видима от всичко заобикалящо ни. И, когато не сме придобили силата да еволюираме, не ни ли смазва „времето“?!

Ние сме хора, а хората са много по-устойчиви от камъка. Хората търпят и болката и радостта, и унижението и уважението, и слънцето с пека и студа с мрака. Хората оцеляват, също като камъните, но дали като тях остават с хилядолетия на Земята или там за, където бързат ги чака нещо по-светло, по-топло и по-добро от настоящето?!